XV Национален литературен конкурс за разказ „Дядо Йоцо гледа“, обявен от Община Мездра и от Съюза на българските писатели (СБП), 2026 г.
Трета награда
Весела Генова, гр. София
И тази сутрин, като всяка друга, бързам за работа, но по навик извръщам глава към отсрещния тротоар. Момчето вече се е настанило върху широкия бордюр на пълната с пръст бетонна саксия, останала от времената, когато уличното благоустройство в квартала е било на мода. Кръстосало крака върху избеляло кучешко легло, от което някой е пожелал да се отърве, отпива от сутрешното си кафе. До него неизменно е китарата, поочукана и поизтрита като дънките му, но винаги вълнуваща с ритмите, изтръгвани от сръчните му пръсти. Не помня кога точно се появи, може би преди година или две, но до такава степен се е сраснало с уличния пейзаж, че изглежда сякаш винаги е било тук. А ако отсъства понякога, дълго се чудя какво му се е случило.
Момчето ми маха с ръка и аз на него. Толкова дълго време се виждаме, че вече се смятаме за познати, макар никога да не сме се запознавали. Често му оставям дребни пари върху плочите на бордюра; то няма кутия, където благодарните минувачи да му даряват по някой лев. Това ме впечатли и веднъж го попитах:
- Защо не донесеш нещо, в което да държиш банкнотите? Така се разпиляват, а може някой да ти ги вземе или да ги отвее вятърът.
Момчето вдигна рамене.
- Благодарен съм за жеста, някой се е развълнувал, а това в наши дни значи много. Другото не е толкова важно.
Разбрах, че момчето иска да показва изкуството си, а не да прилича на просяк, научил се дрънка две-три мелодии, за да изкара малко пари.
- Така е, най-ценното е да изразяваш себе си по най-добрия начин, на който си способен ‒ съгласих се. ‒ Удоволствие е да те слуша човек.
Момчето се усмихна смутено. Сигурно никой досега не му го беше казвал. Не че в него виждах бъдещ виртуоз на китарата, но ми се щеше по някакъв начин да го окуража. То ми създаваше настроение и с музиката си вдъхваше живот на глухата квартална улица.
- Наистина ли? - плахо попита то.
Кимнах.
- Ако продължаваш така, далече ще стигнеш.
Думите ми отекнаха малко пресилено и се укорих, че момчето ще усети в тях фалшива нотка и ще се разочарова. То сведе поглед към земята и не каза нищо, така че не можах да разбера дали беше от скромност или понеже разкри моя неумел опит да му вдъхна увереност. Затова отминах бързо и от тогава не съм го заговаряла, а и то само ми кимаше за поздрав.
Не разбрах кога това момче се превърна в неотменна част от деня ми. Зърнех ли го сутрин на отсрещния тротоар, си казвах, че щом е тук, днес ще ми върви. Вечер го заварвах само понякога, изглежда тогава ходеше на работа, може би свиреше по клубовете или се събираше с приятели. Но странното бе, че на сутринта рядко отсъстваше; винаги изглеждаше свеж, не приличаше на недоспал махмурлия.
О-ла, о-ла, ръцете ми, ръцете ми, защо са ми ръцете
Да те докосвам с тях, да те прегръщам
О-ла, о-ла, очите ми, очите ми, защо са ми очите
Да гледам във душата ти като в прозрачно езеро
О-ла, о-ла, сърцето ми, сърцето ми, защо ми е сърцето
Да чувствам любовта ти как тече
По сребърната нишка между нашите две сърца
О-ла, о-ла!
Тази песен харесвах най-много от всички, които го бях чувала да пее. Не я бях слушала другаде, бях сигурна, че е негова собствена. Прилягаше му някак на външността - дълги до раменете коси, слабо тяло, избелели от пране тениски с неясни надписи и картини. Неясни като него самия. Този младеж пораждаше в съзнанието ми много въпроси, на които не можех да си отговоря. Как успява да седи с часове върху твърдия камък и да няма къде да си облегне гърба? Дори в студените зимни дни, когато всичко се пука от студ, съм го виждала там с китарата през рамо да потропва с крака, сякаш е войник на поста си или с пара, излизаща от устата да припява тихо:
Хей, момиче, къде си,
търся те, не те намирам,
тъжно ми е и в очите ми бликат сълзи,
къде си ти, мечтана, неназована?
Знам, че той си няма момиче, инак едва ли щеше да прекарва на отсрещния тротоар толкова време. Момичетата не обичат прекалено заети момчета, значи още търси своята любима - мечтаната, неназованата.
Винаги като минавах край него си съчинявах наум историята му. Може да е дошъл от провинцията в големия град да търси размах за своите мечти. Но те изгасваха бавно една по една в тясната неудобна квартира и с няколкото лева в джоба и той излизаше на простор на тротоара под палещите лъчи на слънцето и в ледения мраз на зимата. Може да е студент и да учи нещо, което не му харесва, но това е неговото оправдание, за да избяга от тишината на пустите провинциални улици, съвсем не толкова вдъхновяващи, колкото задъхания пулс на шарения столичен живот. Или не, може да е роден тук, в някоя от тези овехтели кооперации от едно време, още пазещи историята на семействата, които са ги обитавали. Може да е бил без баща, с болна майка, която…
Почти винаги стигам до тук в моите измислени истории. Не знам защо си представям, че момчето е нещастно, въпреки, че нищо, ама нищо не подсказва това. Та то винаги се усмихва, маха за поздрав и подхваща някоя песен, защото знае, че ще спра да го послушам. Усмивката му е малко тъжна или по-скоро замечтана или отнесена, защото се е съсредоточил в онова, което прави. Нима искам момчето да е нещастно? Винаги се укорявам за тези тягостни мисли. Сутрин всички тия разсъждения преминават като тайфун през ума ми и поглеждам към него виновно, като човек, осъзнал грешката си, но не знае как да я поправи.
Забавям ход, утрото е свежо, зеленината е избуяла в майската топлина и вдишвам с пълни гърди приятно резливия въздух.
- Възхищавам ти се и се чудя как не ти омръзна всяка сутрин да ни посрещаш с песен! Да знаеш, че така денят винаги е по-лек и по-добър и ти си виновникът за това! - провиквам се и спирам.
Младежът ме фиксира неразбиращо няколко секунди, после се усмихва и дърпа струните на китарата:
Денят е добър, прекрасен,
Нищо, че плача,
знам, че денят е прекрасен за други
и това ме изпълва със радост,
и забравям да плача, забравям да плача.
- Колко красиво! - възкликвам. - Наистина ли плачеш за нещо?
Момчето се засмива отново.
- Не, такава е песента.
- Хубава е. Твоя е, нали?
- Как позна?
- Отива ти, песните които пишеш, ти прилягат, като че ли са част от теб.
Момчето скромно свежда глава.
- До сега никой не ги е оценявал така. Даже приятелите ми.
- Какви са приятелите ти?
- Момчета като мен.
- Може би трябва да ги чуе някой музикант, който разбира от песни.
- Но ако песните ми не вълнуват хората, а само музикантите, за какво са тогава?
- Вярно е, но пък истинското изкуство иска да го разбираш, да го изучаваш, да го следваш, то бърка надълбоко в душата, а еднодневките вълнуват само плитките умове. С това не искам да обидя приятелите ти. Може просто да те приемат като един от тях, а е казано, че никой не е пророк в собствената си страна.
Момчето ме гледа стреснато. Сигурно няма големи амбиции, а аз преувеличавам таланта му, защото много ми се иска то да успее. А защо? Не знам, винаги откакто се помня заемам страната на слабите, убедена, че по-слабият има нужда от подкрепа, докато силният може да се справи сам. Оставям на плочника няколко монети и му махам с ръка.
- Благодаря ти!
Момчето слага ръка на сърцето си и леко навежда глава. Не искам да се обръщам назад, вече достатъчно съм закъсняла.
На връщане по навик отново насочвам погледа си към отсрещния тротоар. Група хора оживено дискутират, сигурно съседите са се събрали и обсъждат някой общ битов проблем.
Момчето никакво не се вижда, само китарата му е облегната върху огромната бетонна саксия. До ушите ми долитат думи, които грабват вниманието ми и ме карат бързо да прекося улицата и да се заслушам в разговора:
- Жива е. Момчето я е видяло да лети надолу и е подложило ръце да я хване, омекотило е удара с тялото си. Предполага се, че е паднала от балкона на 3-я етаж, нали живее там.
- И момчето е пострадало. Двамата са в болницата, живи, Господ да ги пази!
- Как е паднала жената? Нещастен случай или… - неусетно се намесвам в чуждия разговор.
- Никой не знае - вдига рамене възрастен мъж. - Разбрахме чак като се бяха събрали хора и дойде линейка. Току-що ги откараха.
- А момчето как е? Тук ли живее? - питам бързо. Развълнувана съм, сърцето ми бие учестено.
Мъжът вече не ме слуша и бърза да се присъедини към разговора на съседната група. Заслушвам се и аз. Говорят, че пострадалата е имала проблеми. Обичайните: без работа, без семейство, и ето че смисълът на живота отлита като птица на юг, но не се завръща повече, а жената остава сама на студа със своето замръзнало сърце. Дори чашата с парлива течност не успява да съживи умиращата й душа, нито кафявите цигари или белия прах.
Внезапно протягам ръка към китарата с намерение да я поверя на някого, но в суматохата никой не ми обръща внимание. Чакам объркана няколко минути, после решително поемам към къщи заедно с нея.
Мисля си от къде идва силата на саморазрушението? От липсата на смисъл да си тук и сега, точно днес, в тази минута или секунда. Да намериш този смисъл, това е ракетата носител, която те изстрелва всеки ден в орбитата на живите. Но ние изобщо забравяме за него, защото търсенето му е сложна работа и продължава цял живот, без да си сигурен в нищо. Тогава какво? Пострадалата жена дава отговора.
Ами момчето? Какъв е неговият смисъл да седи тук всяка сутрин в пек и студ? Може би, за да вълнува хората и да прави деня им по-добър? И в крайна сметка да спаси някого, останал без капка сили и вяра в себе си.
А какъв е моят смисъл? Честно казано не знам. На повечето от нас е по-лесно да мислим за чуждите проблеми, а своите чакаме животът да ги разреши. Просто живеем както дойде. Един ден добре, друг зле, толкова бързо лети времето, че като остарееш се питаш защо е било нужно всичко това.
След тази случка момчето престана да се появява сутрин и вече нямаше кой да изпълва деня ми с вдъхновение. Още на другия ден узнах от живущите в кооперацията, че момчето е студент и обитава едно от таванските помещения на последния етаж. На вратата му оставих бележка с телефона и адреса си и с уверението, че китарата му е в сигурни ръце. Дълго чаках да се обади, а когато губех търпение, отново изкачвах стълбите до тавана и оставях нова бележка, защото предишната винаги липсваше. Нима момчето вече не обича изкуството си и се е отказало от него и от своята вярна спътница, китарата? Та то не се бе разделяло с нея години наред. Чрез нея дишаше, радваше се и скърбеше, тя всъщност бе целият му живот. Нима е открило някакъв нов смисъл?
А китарата висеше самотно на стената в стаята ми, тъжеше за своя талантлив музикант, който изтръгваше от струните й вълнуващи ритми за любовта, добротата и тъгата. И веднъж, съвсем неочаквано, срещнах младежа в един пиано бар, където празнувахме някакъв повод с група приятели. Всъщност го познах по припева: О-ла, о-ла!, а после и по останалите песни. Имаше и нови, все така вълнуващи. И не можех да повярвам на очите си, че момчето от отсрещния тротоар е този красив и уверен в себе си мъж, с изваяно от фитнеса тяло, заобиколен от плеяда момичета, които крещят възторжено след всяка песен. Но когато вдигна поглед към мен, усмивката му беше същата, малко тъжна и смирена, или на мен така ми се стори.
- Помниш ли ме? - попитах вместо поздрав. Сигурна бях, че отдавна ме е забравил.
Младежът ме фиксира няколко секунди, после неочаквано ме посочи с пръст и рече:
- Момичето от съседната кооперация?
И двамата се разсмяхме. Тези думи говореха само на нас, никой друг не можеше да ги разбере.
- Радвам се, че и ти ме позна. Значи не сме се променили много ‒ отвърнах смутено.
- Как да те забравя, като ти ми донесе късмет! Най-големия късмет в живота ми!
- Така ли? ‒ учудих се. - Да не ме бъркаш с някого?
- О, съвсем не. Не мога да сбъркам първия и единствен човек, който искрено се вълнуваше от песните ми и ме окуражи да поискам мнението на професионален музикант. Дълго размислях, не вярвах в себе си, но накрая се престраших да се явя на един кастинг и ето къде съм сега. Тази група ме прие и бързо станахме известни, вече имаме много ангажименти и често пътуваме по света.
- Колко се радвам! - възкликнах развълнувана. Думите му ме разчувстваха. ‒ Ами китарата ти? Още ти я пазя. Не си ли я искаш вече? Тя е самотна и скърби за теб.
Младежът се засмя.
- Когато ти ми я пазиш, ми върви. А ако ти пречи, подари я на някого. Но само на някого, който наистина я заслужава.
Кимнах с благодарност. Почувствах се специална да споделя успеха му. И колко странно, след срещата ни китарата вече не ми изглеждаше самотна и тъжна. Напротив, от нея се излъчваше задоволство, щастие и възхита. Оттогава и моят живот внезапно се промени. Открих работата, за която мечтаех. И аз като него пътувах много по света, местих се да живея на различни места, но китарата му беше винаги с мен, на видно място на стената. Приятелите ми се чудеха защо ми е, когато признавах, че не мога да свиря. Ще се науча някой ден, им отвръщах, като остарея. Винаги има време, винаги има смисъл.