Илия Борисов
Илия Борисов е сред най-продуктивните журналисти летописци на Врачанския край. Роден е на 10 юли 1931 г. в с. Брусарци, Ломска околия в бедно многолюдно семейство. Още с първите си дописки като ученик в ломската мъжка гимназия "Найден Геров" е завладян от магията на печатното слово. Три години служи в гранични войски край град Любимец и заставата на Капитан Андреево и сътрудничи на в. "Граничар". След уволнението си работи две години във в. "Народна младеж" като литературен сътрудник. Попада сред екип от талантливи журналисти, които оказват влияние върху професионалното му развитие и израстване.
На 1 януари 1955 г. поема от Йордан Радичков кореспондентския пост на вестник "Народна младеж" за Враца и Врачански окръг. Преминава през вестникарската школа на в. "Отечествен зов" като редактор и отговорен секретар //195791962 г/. Отдаден на печатното слово осъзнава, че написаното остава завинаги, то е човешката и историческата памет.
От март 1962 г. до 1991 г. е кореспондент на в. "Работническо дело" и "Дума". По неговите дописки, кореспонденции, фоторепортажи и проблемни материали, отпечатани в "Работническо дело", Дума, "Икономически живот", "Строител", "Рудничар", "Учителско дело", "Поглед", както и във врачанските вестници, може да се съди за развитието, подемите и спадовете в региона. Те са искрен и истинен летопис за Враца и Врачанско в един отрязък от половин век, в който журналистиката е неговия живот, съдба, участ, призвание.
Неговият девиз беше: "Нито ден без ред". На вратата на кореспондентската му стая имаше надпис: “Приемен ден – всеки ден“. Защото за хората от този край това беше редакцията на вестника. И те идваха с молба за помощ, съвет, за съдействие, да се похвалят със своите успехи или да подадат сигнал за нередности. Точно тези хора му помагаха да улавя като радар и предава на редакцията всяко потрепване в обществено-политическия и икономическия живот на окръга. И той тръгваше по техните маршрути – към козлодуйските енергетици, производителите на хартия в Мизия, към белослатинските машиностроители и мездренските пивовари, към селскостопанските работници и животновъдните ферми. За да съобщи в следващия брой на вестника за нови трудови и творчески постижения, да изясни отдавна поставян проблем, да зареди журналистическите си „батерии“. Защото беше журналист по призвание, душа и сърце.
Заместник-главният редактор на в. „Работническо дело“ Тодор Коруев го определя като „идеал за кореспондент на вестник“. „Спецификата на кореспондентската професия не превърна Илия Борисов в пенкилер журналист. Трудно е едно перо да бъде вещо във всичко, но той успяваше да пише по всички теми компетентно - за атомната централа и „Химко“, за Ботевите празници, за селското стопанство и кметските проблеми, за образованието и културата, за хората…Противоядието за това бяха неговият талант и задълбочеността, с която като изследовател навлизаше в проблемите на всички области. Той беше роден за занаята“.
Пред очите му израсна цялата индустрия на този край и той я документира в публикации и снимки. Илия Борисов е сред основателите и пръв редактор на в. „Първа атомна“ /1970 г/ в Козлодуй. В съавторство с Тодор Ламбов през 1974 г. издават книгата "Първа атомна, Козлодуйска". С почти изследователска страст подготви фотоалбумите "Враца - нашата, Ботевата", "Враца - град като Балкана древен и млад", "Врачански окръг", “Площад “Христо Ботев”, „Село Лютиброд –музей на открито“ и две самостоятелни фотоизложби. Съставител и автор е на няколко фотоалбума за Враца, Врачански окръг, както и на поредица издания на врачанската митрополия.
Като поет Драгомир Шопов се впечатлява от търсаческия дух на Илия Борисов, разностранните му интереси, от уважението и преклонението му пред всичко българско и най-вече пред Враца, вторият му дом, останал завинаги в сърцето му. „Така е при хората с широко и богато сърце, отворено за красивото, истинското и доброто“, допълва Шопов.
Илия Борисов остави една от най-богатите творчески документации, които е събирал сам. 60-годишната всеотдайна дейност на журналиста, дългогодишен председател на журналистическото дружество в града и няколко мандата член на УС на СБЖ, е увенчана два пъти с наградата "Златното перо" на СБЖ и други високи отличия. Неговата журналистика е отговорна, високо нравствена, свободна, дръзновена, пропита с усет за вярното и стремеж за пътища, далечни и несънувани, но винаги желани и търсени, създавали в душата му неутолима жажда да опознава тоя непознат и вечно променящ се свят.
Най-голяма следа в обществената си дейност Борисов остави като председател на Клуба на културните дейци от 1975 до 1990 г. Във врачанския клуб са гостували по негова покана стотици български и чуждестранни творци и деятели на културата. Той съумяваше да обогатява културния живот на врачани, да сплотява местните творци, да провокира самочувствието им и да организира участието им в духовния живот на Враца! Всецяло отдаден на мисията си, той остави дълбока диря в духовния свят на врачани като журналист с огнено перо, като културтрегер, общественик, човек и приятел!
Другата страст на Илия Борисов е да пътува и опознава интересни за него европейски държави, да разкрива природата на човека, неговата индивидуалност, нравственост и вечния му стремеж за оцеляване. За това му помага откритият му и човеколюбив характер, способността бързо да се сприятелява, да помага, да печели уважение и авторитет, цялата му житейска мъдрост, която притежава. За него приятелите казват, че е от малцината истински родолюбци, които са останали верни на родовата памет, които не са продали своите идеали, не са целували господарска ръка.
В началото на 1991 г. го пенсионират шест месеца по-рано. Изживява го доста тежко. „Но минава, свиква се. Няма пенсиониран журналист“, казва си Илия Борисов и продължава неуморно да трака на своята любима пишеща машина. Пише дописки за местните вестници „Шанс експрес“ и „Конкурент“, излива на белия лист спомени и впечатления от многобройните си пътешествия по света, за природните и историческите забележителности, за светите места във Врачанско и в България. Защото видяното, чутото и казаното се забравя, но написаното остава. През 2011 г. издаде художествено-документалната книга „Врачански летописи“, свързана с неговата 80-годишнина. Той е носител на орден „Кирил и Методий“, на Наградата на Враца /2004 г/, удостоен е със званието „Почетен гражданин“ на Враца за 2011г.
Илия Борисов беше известен и като сладкодумен мъдър разказвач. Негови мисли и изказвания се помнят и днес: “ Колкото и да е добър човек, все ще се намери куче, което да го залае, а кучета колкото искаш!“ ; „Свикнал си да работиш, да живееш “живия живот“ и изведнъж отиваш на бунището. „Враца остана в сърцето ми, тя е моето мило малко Отечество. Винаги съм се връщал към нея и до края на живота си ще остана тук”; „Политиката и днешните политици не ме интересуват. Те са заети с един изкуствен театър, в който всеки се стреми да заеме по-голяма територия, за да получи повече пари. Жалко, че народът вече е свикнал. Той е озлобен, не стана при промените по-добър. Хората станаха алчни, комерсиални, говорят само за пари. Занемари се това, което беше хубаво в миналото. Никой у нас не се занимава със земеделие и икономика. Светът е в упадък, светът е размирен.“
„Най-ценното в живота е самият живот. Но той е обидно кратък! Кога литват годините и как сякаш невидима вихрушка ги отмята назад. Сякаш мина някаква вихрушка и ги отнесе надалеч…По пътя имаше остри завои, придружени и със страшни бури и изненади, но и с надежди. Все гонех онзи примамлив хоризонт, а той непрекъснато се отдалечаваше от мен. Сега съзнавам, че никога няма да го достигна!“, пише в своята автоизповед „Свидетелствам, че живях“ в книгата си „Врачански летописи“. И добавя:“Който казва, че времето лекува, греши. Не е вярно. Но, така е на тази земя. Всеки си има своя край”.
Неговият край дойде на 19 февруари 2021 г. Но следата, която остави със своите публикации и книги, е ярка и се помни и следва. Защото думите отлитат, но писаното слово остава.
Цветана Евгениева