Какво става в България? Заливат ни с информация за убийства, кражби, нападения, педофилски истории и каквото още се сетите. Днес бос мъж се хвърли в река Лева във Враца, вчера на връх Околчица откриха в кемпер убити трима души, сред които младеж и дете. Онзи ден подпалиха вила в местност около Петрохан, наскоро пийнал шофьор уби дете на пътя, което вероятно е триста или четиристотин по ред, ало измамници тормозят и обират възрастни хора. Цените растат ежечасно, а хладилниците ни все повече и повече се изпразват.
И още, и още… Ще кажете: нямаме нито правителство, пък май и държавата е абдикирала. Имаме парламент с ниско одобрение, имаме политици, които умеят само да се джавкат едни-други и да се грижат главно за джоба си…
За случая „Петрохан“ чакаме полиция и прокуратура вече седмица да ни кажат какво става.
Световна тайна е, че корупцията в страната ни е всеобхватна, на всички нива, но това слабо ни впечатлява като народ. Дали Бай Ганювщината е в кръвта ни или „преклонената главичка“ е наша народопсихология, но ние сме свикнали да търпим, да търпим и пак да търпим издевателствата на пишман богаташи и управници, а гневът ни да е „под сурдинка“ или „на чашка“ до сутринта.
Трудно протестираме. По-добрият живот явно е цел само на малка част от нас, а тази част за нищо на света не пуска… „кокала“.
Ще стигне ли обаче търпението ни връхната си точка и ще кажем ли най-сетне “Стига!“. Ще кажем ли „Стига!“ на онези, които купуват за жълти стотинки гласовете ни, а после ни пращат в последния ред на всякакви добри класации и на първия ред в черната статистика… Ще кажем ли „Стига!“ на днешното здравеопазване, превърнато в чиста проба търговия и ще съумеем ли да върнем всички ония хиляди гурбетчии, потърсили по-добър живот в нормални държави!?
Не съм сигурна, че българите можем да се обединяваме. Свикнали сме да гледаме в „паницата“ на другия, свикнали сме да намираме дребните си кусури, а главите ни да не раждат идеи за добър общ живот…
Не съм черногледа, но си мисля: ще продължаваме да търпим, докато… Не искам и да го изрека, камо ли да го напиша.
Все пак: топим се като нация ежедневно, може би ежечасно. Не ни пука, обаче… Ама никак не ни пука…
Каролина Краева