Георги Доцев от гр. Плевен - автор на разказа "Един кон и един барабан" е отличен с първа награда в XV Национален литературен конкурс за разказ „Дядо Йоцо гледа“, обявен от Община Мездра и от Съюза на българските писатели /СБП/.
ЕДИН КОН И ЕДИН БАРАБАН
(по действителни случаи)
Георги Доцев, с. Рибѐн , област Плевен
Есента на 1914 година дойде в село Рибѐн с тежки мъгли откъм Дунава и с черни облаци откъм небето. И наред с това в селските къщи на 14 октомври като ято гарвани пристигнаха повиквателни заповеди към всички здрави и прави мъже да идат на фронта. Църковната камбана заби на пожар, а кметът и писарят проверяваха по списък запасняците и наборниците. В тези списъци имаше по един млад човек от почти всяко семейство. Невести, моми и майки търчаха объркани между синовете и мъжете си, окичваха ги със здравец, шепнеха някакви пожелания и бършеха сълзите си. Поп Иван едва се провираше между мъжете и ги благославяше. Върви той сред паството си, ръси ги със светена вода, а сърцето му плаче. Дядо поп е умен човек и знае, че тези негови енориаши са жертвените агнета, чиято кръв ще изтече в окопите на новата война. Крачи той сред множеството и си спомня по нещо за всеки от тях… Ето го Стоян, три деца ще осиротеят, млада жена ще овдовее. До него русият Петър, овчарят на най-хубавото стадо, кому ли ще го остави? Ами Димитър, ами Павел, ами Коста? Все юнаци - като натиснат ралото, от земята пара се вдига! Ами Бакро?
Точно при мургавия Бакро поп Иван се спря и си спомни как при светото кръщение го потопи в църковния купел и го нарече Бакро, на името на неговия дядо Бакри - прочутият майстор ковач в селото. Малкият Бакро расна в ковачницата на дядо си сред огън, пушек и сажди, дърпаше ковашкия мех и слушаше ударите на тежкия чук върху наковалнята: бум-буммм, дзин-дзиннн, дан-даннн. И усети с наивната си душа, че в това има някакъв ритъм. После сам започна да го наподобява с две обикновени пръчки, с които биеше по сандъци и тенекии: трам-тарарам, трам-тарарам. Слушаше дядо му и дори започна понякога да подчинява ударите на чука на ритъма на двете пръчки. Усети старият ковач, че тук има някаква дарба и един ден извика сина си. „Слушай, Куно - рече му той, - върви одери едно яре, изсуши му кожата, а аз ще изкова два обръча да я опънем. Да направим барабан на нашто момче.“. Изсъхна кожата, изпънаха я на двата обръча, издялаха на момчето две палки и елате го вижте малкия Бакро - крачи из селото и бие барабана, сякаш е генерал и води напред цяла армия.
Дори и конете започнаха да крачат в такта на барабана. Като го чу веднъж поп Иван, извика го и каза: „Слушай, момче, ти си имаш голяма дарба. Я сега иди и кажи на дядо си да ми изкове един ръжен, пък после ела в черквата да те понауча на буквите. След туй може и цигулка да ти купим…“. И почна мургавото момче да учи буквите една по една, дори името си взе да пише, а през цялото време помагаше и в ковачницата. Родиха му се набързо и две деца, ама барабана не остави. Но тъкмо дядо поп и старият ковач посъбраха пари да му купят цигулка, отвори се войната и Бакро беше призован да защити царя и отечеството.
И ето го сега Бакро на мегдана - навел глава, слуша благословията на отец Иван и посред общото униние започва да бие барабана: трам-тарарам, трам-тарарам… Към него, някак несигурно, се присъедини гайдата на Трифон, която се опитваше да свири „Велик е нашият войник”, но и тя често прекъсваше, защото гайдарят едва преглъщаше сълзите си за своя син Игнат, загинал в предната война. Но изведнъж множеството затихна, защото откъм черквата се зададе конник. Той беше с офицерски мундир, с фуражка, с широк колан и сабя на кръста. Това беше единственият офицер от селото, с няколко ордена за храброст от Балканската война, демобилизиран заради раните си - подпоручик Георги Атанасов. Когато беше действащ офицер, той беше обучавал някои от тези мъже в Плевенската казарма, а сега, макар и запасняк, се явяваше като доброволец, за да тръгне заедно с другите на фронта. Офицер от запаса, той държеше униформата си у дома и днес, верен на военната си клетва, облечен парадно, идваше на мегдана на кон, за да поведе своите войници към фронта.
Събраните хора го посрещнаха с „Ура! Да живей!“ и напетата му фигура вдъхна на младите мъже увереност и вяра в победите. Само отстрани, незабелязан от ентусиазираното множество, стоеше мълчаливо бай Атанас, бащата на офицера. Той изпитваше гордост не само за сина си, но и за коня Мартин, защото лично го беше стъкмил за война. „С такъв кон - каза бащата на изпровождане - няма от какво да те е страх. Той е войник и знае как се служи на един български офицер.“. Но и подпоручик Атанасов знаеше, че Мартин от днес нататък ще бъде най-верният му боен другар, с когото се разбираха само с един жест, с едно потупване по шията, с една дума.
Рибенският офицер даде знак със сабята си, барабанът на Бакро засвири марш, гайдата се задави от плач, а отиващите на война чуха последните заръки от родители, от млади невести, от невръстни дечица. Старците свалиха калпаци, а някои от тях коленичиха край пътя и започнаха да се кръстят. Подпоручик Атанасов повече не се обърна назад - той крачеше след барабана на Бакро и заедно поведоха всички към конските вагони, с които отиваха на война.
На фронта Бакро бил зачислен в оголяла и обосяла пехотна рота, а подпоручик Атанасов - в боен конен взвод. При една сбирка в щаба един офицер разказал на всички как е загинал неговият войник редник Бакро Бакриев… Ето неговият разказ, който подпоручик Атанасов написал в писмо до дядо поп и го изпратил заедно с ордена за храброст…
"… Това момче в добро и в лошо все биеше барабана и все по различен начин: за атака, за отбой, а вечер се изправяше от окопа и свиреше заря за загиналите през деня. И ето, че застанахме очи в очи с англичаните. Те - едни такива, яки, с каски на главите, с модерни пушки и крупови оръдия, пък ние - с манлихери и с един барабан в ротата. Заповедта е да превземем вражеските позиции, ама никой не смее да вдигне глава от окопа. Викам: „Атака!“, ама всекиму е мил животът. Прегракнах от викане и - нищо. Тогава, като изпод земята, се чуха едни такива звуци: „Трам-трам-тарарам! Трам-трам-тарарам…“. Барабанът на редник Бакриев! Моят Бакро биеше барабана и призоваваше всички да тръгнат напред! Видяхме как бавно се надига от окопа с барабан на кръста, бие ярешката кожа, ще й съдере кожата, и зове всички след себе си.
Лека-полека се надигнаха нашите момчета и тръгнахме заедно напред. В началото англичаните се стъписаха, но после започнаха да стрелят, но не срещу мене, офицера, а срещу него, простия барабанчик. Първо куршумите пробиха кожата на барабана, но той продължаваше да бие: „Атака!“. После улучиха рамото му, едната му ръка увисна, но той продължи да ни води.
И тогава видях как изведнъж кожата се обагри в червено, той залитна и падна върху своя барабан. Но стана нещо неочаквано - внезапно замлъкнаха всички пушки и картечници от вражеските окопи. Настана болезнена тишина. И сред пушеците на изстрелите видяхме как от окопите се изправят един по един английските войници без каски, но с пушки в ръце. Някой им подаде команда, всички застанаха мирно и взеха оръжието за почест. Почест пред нашия Бакро!".
Всичките тези неща подпоручик Атанасов ги съобщил писмено на поп Иван с поръката да отслужат панихида на храбрия барабанчик. Но това било и последното писмо на подпоручика до селото, защото през април 1916 година пред портата на баща му, бай Атанас, спрял уплашен селският разсилен. Не знаел какво да каже, защото в ръцете си държал плик, подпечатан с черен военен печат. Разсилният знаел какво означава това - с такива писма почернил вече не една къща. Предал писмото с разтреперани ръце и бай Атанас прочел като в несвяст: „Съобщаваме Ви с настоящето, че Вашият син, именуван подпоручик Георги Атанасов, загина със смъртта на храбрите при атаката на фортовете при езерото Дойран! Неговата геройска смърт е достойна за нашия владетел Негово Величество Фердинанд І“. И за утеха на родителите - в траурния плик имало и снимка на Фердинанд в парадна униформа!
Забила камбаната и цялото село оплакало своя подпоручик. На заупокойното богослужение в черквата се стекло мало и голямо, но лека-полека хората потънали в своите болки, защото подобни вести идвали и в другите къщи, а камбаната биела на умряло почти всеки ден.
Селото почерняло от чембери и скръб.
Но сред тая всеобща мъка и тревога Рибен веднъж бил потресен от неземно чудо. Късно в една лунна нощ на септември същата година бай Атанас чул шум и блъскане по портата, сякаш някой иска да я отвори. Излязъл стопанинът и не можел да повярва на очите си - пред него стоял Мартин! Изподраскан, със струпясали рани, измършавял, станал само кожа и кости, но той: жив-живеничък! Конят изцвилил щастливо с последни сили, а бай Атанас го прегърнал през шията и само проплакал: „Сине! Ти се върна, сине!“. Чак тогава видял, че на гърба на коня още стои седлото със засъхналата кръв на подпоручика по него!
Събрала се цялата махала. Уплашен от врявата, изскочил и свещеникът и като разбрал какво се е случило, започнал да се кръсти и да благославя коня като възкръснал човек. И то наистина - конят сякаш бил се върнал от отвъдното, а колко километра е изминал от фронта до Рибен, това само Господ знае. Но е наистина чудо!
От тоя ден нататък цялото село започнало да почита жребеца Мартин като герой от войната. Бай Атанас никога не го е впрягал, нито го е яхал и до края на конския му живот се грижел за него като за скъп човек и го наричал: „Сине!“. А старият ковач Бакри, дядото на редник Бакро, все излизал пред опушената ковачница, гледал към подемската гара и се ослушвал дали няма да чуе барабана на своя внук: „Трам-тарарам, трам-тарарам…".