На 22 март 2022 г. се навършиха 25 години, откакто отплава към безсмъртието нашият земляк, поетът, капитан далечно плаване Дянко Кънчев. Той е роден на 4 декември 1938 г. в с. Раданово, Великотърновско. По-късно се премества със семейството си да живее в гр. Мездра, където завършва основно и средно образование. През 1956 г. е приет във ВНВМУ „Никола Й. Вапцаров” - Варна, специалност „Навигация”.
Известно време е редактор на многотиражка, след което постъпва в Параходство „Българския морски флот” (БМФ) като моряк на моторен кораб „Любен Каравелов”. От 1968 г. до 1976 г. служи в Параходство „Български танкерен флот” - Бургас, като II помощник-капитан на моторен танкер „Чумерна”.
През 1976 г. отново се завръща в БМФ като старши помощник капитан на моторен танкер „Резвая”, а през 1979 г. придобива правоспособност „капитан далечно плаване”, която длъжност изпълнява на танкерите „Хан Аспарух”, „Осъм”, „Велека”, „Струма” и „Резвая”. Плава и под чужд флаг, включително кувейтски по време на войната в Персийския залив (1990-1991 г.). Освободен е от БМФ на 21 февруари 1997 г.
Първоначално живее във Варна, а по-сетне е премества в „града на поетите” - Бургас. Семеен е, има двама синове-близнаци Камен и Тодор.
Автор е на стихосбирката „Дим на хоризонта” (ДИ - Варна, 1962 г.), която е преиздадена през 1998 г. (ИК „Гебра” - Враца). Публикувал е стихове в централния и в регионалния печат. През 2016 г. Издателство „Либра Скорп” преиздаде книгата, като в нея са добавени още негови стихотворения, разкази, публицистика, интервюта и спомени на негови колеги и приятели.
Дянко Кънчев си отиде от този свят на 22 март 1997 г.
Той е брат на Вера Михайлова - дългогодишен директор на ОУ "Христо Ботев" - гр. Мездра, председател на Общинския съвет (1991-1995 г.) и почетен гражданин на община Мездра за заслуги в образованието (2007 г.)
За нас, неговите близки и приятели, остана голямата му любов към морето и поезията. Поклон пред паметта му!
***
ПРОЩАВАНЕ
Недей да казваш:
„Нямам вече син.”
Сълзите ти не ще ме върнат, мамо.
Един съм ти,
Но няма да остана,
защото моето призвание ме вика.
Недей да казваш:
„Тук е твоят дом.”
Не, моят дом са пътищата сини
по всички ширини и дължини,
където белият ми кораб ще премине.
Не ми е нужно тихото огнище.
Благословията ти искам само.
Не ми я даваш.
Нищо!
Тръгвам!
Сбогом, мамо!