Излезе от печат поредната поетична книга на Светла Дамяновска - „700 дни“. Тя излиза под щемпела на Издателство „Българи“. Художественото оформления на книгата е дело на авторката, дизайнът на корицата - на нейния син Владимир Дамяновски, а коректор е Тодорка Василева.
Светла Дамяновска е член на СБП и председател на Литературен клуб „Христо Ботев“ при НЧ „Просвета 1925“ - Мездра. Автор е на книгите с поезия „Етюди за самота“ (1993), „Заесеняване“ (1998), „След…“ (1999), „Мозайка“ (2000), „Малък художник с големи идеи“ (2002), „Носталгия по бъдещето“ (2005), „Розариум и други хайку“ (2017), „Синини върху душата“ (2017), „Меланхолия“ (2019) и „Слънчевата птица“ (2020), както и на книгите с проза „Съчинения по живота“ (2003), „Козе мляко“ (2004), „Разходка с Ноев ковчег“ (2008) и „Рога и крила“ (2019).
Предлагаме ви предговора на "700 дни" и две стихотворения от книгата, избрани от самата авторка.
***
ПРЕДГОВОР
Любопитният факт, че между най-старото стихотворение (написано на 20 август 2019 г.) и най-новото (написано на 19 юли 2021 г.) има точно 700 дни (не забравяйте, че 2020 г. беше високосна, следователно с един ден повече), даде заглавие на книгата. Периодът от почти 2 години е достатъчно голям, за да се роди и оформи една стихосбирка. Не е нужно да се прекалява с количеството, а и не е добре творбите да „престояват“ и остаряват в папката на поета.
В настоящата книга има 77 лирични къса, някои съвсем малки (като тези от шеговития хайку-речник на българските митологични създания), други големи, почти колкото поеми. Но и зърната на градушката са с различен размер и поразяват с различна сила. Дано в тази стихосбирка се намерят произведения, които да ви поразят (в добрия смисъл) и да ви накарат да се замислите. А в книгата наистина има няколко творби, посветени на… градушката. Причината е ясна - тези почти две години България и светът бяха ударени неколкократно от „градушката“, изсипала се от тъмните вирусни Ковид облаци. А през лятото на 2021 г. областта, в която живея, също беше поразена на няколко пъти от това унищожително метеорологично явление. Та „вдъхновение“ - дал Бог.
Книгата започва измамно лежерно, с цикъл стихове, наречен „VIII-XII.2019“. Те са пасторални, бавни и спокойни. Е, към края тъгата и горчивината взимат превес, но това е естественият преход към втория цикъл „I-XII.2020 г.“, който е писан съзнателно и целенасочено - по едно стихотворение всеки месец от тази ужасна за всички нас година. Цикълът отразява качването ни и пребиваването ни на това влакче на ужасите, наречено Коронавирусна болест. Третият цикъл съм озаглавила (напълно предсказуемо) „I-VII.2021 г.“ Той е най-дълъг и най-тежък - обхваща един страшен период на безнадеждност (от неефикасните лекарства, съмнителната полза и неочакваната вреда от ваксините, чудовищната гъвкавост, приспособимост и изменчивост на вируса)… Но пък завършва със стихове за природата, любовта, обичаите и вярванията на народа ни. Дори с малко плах хумор… И с надежда - надежда, че Коронавирусът ще бъде победен (утре или някой ден). Тези стихове са опит да забравя поне за малко за пандемията и да си върна нормалността и цветността на живота и на възприятията.
Книгата "700 дни" може да се нарече и „Летопис на ковидното време“, защото в почти 90% от творбите това е темата - тема №1 в живота ни през този период. Но в този отрязък от времето ни имаше не само болест и смърт, а и красота. Защото красота има във всяко произведение на изкуството, дори в това с най-зловещия сюжет.
Авторката
***
ЛИСТОПАД
Днес е денят на поредните избори
и листата като бюлетини
бавно падат в прозрачната урна
на локвата.
Те са зелени, жълти, червени, кафяви:
гласове за боровете, гласове за слънцето,
гласове за залеза, гласове за пръстта...
Накрая комисия от ветрове
ще ги преброи и ще излъчи победителя,
макар че този избор е предопределен -
новият президент на гората е зимата.
Зимата законно ще управлява 3 месеца.
А през това време ще нарастват пъпките
на опозицията,
която ще донесе зелената промяна напролет.
***
ПОСЛЕДНИЯТ СЛЪНЧЕВ ДЕН
Циганско лято с напукани устни
и рошав перчем срещнах днес на алеята.
ТО си свирукаше, дрипаво и окъсано,
и листата метеше. А в очите му
горяха опасни искрици и заплашваха
да подпалят куповете със шума.
Там някъде, иззад завоя се чуваше женска песен
и приближаваше ТЯ - красива, топла и смугла...
Есента пристигна с фуста от червени листа
и бюстие, бродирано с крушови златни пайети.
Беше забола по една хризантема зад всяко ухо,
а очите й дяволито светеха...
Лятото посегна и откъсна ниското слънце,
проби го внимателно с игличка от бор,
наниза го на паяжинена нишка
и го завърза на шията й.
Тя му подари синьо перо от сойка
за смачканата му шапка.
Двамата захвърлиха проскубаните метли,
хванаха се за ръце и отминаха.
Светла Дамяновска
