В първата събота на Великденските пости България отбелязва Тодоровден – празник, който съчетава християнска почит и древни народни вярвания. Денят е посветен на Свети Теодор Тирон, но в народното съзнание той се превръща в митичния „свети Тодор“, който препуска с коня си, за да донесе пролетта.
Според легендите свети Тодор съблича девет кожуха, яхва белия си кон и отива при Бога да измоли лятото. Когато забие копието си в земята, тя се затопля, снеговете се топят и започва новият земеделски цикъл. Тази символика ясно показва връзката между празника и надеждата за плодородие.
Най-атрактивният обичай на Тодоровден са кушиите – конни надбягвания, които и днес събират цели села и градове. Победителят получава венец, а конят му се украсява с пискюли и кърпи. В миналото това не е било просто състезание, а ритуал за здраве и сила – както за животното, така и за стопанина.
В някои райони вярват, че ако конят препусне бързо и силно, годината ще бъде плодородна.
Жените приготвят специални хлябове – често във форма на кон или подкова. Част от тях се дават за здраве, а друга – на самите коне. В определени краища празникът е наричан и „Булкина събота“, защото младите невести за първи път месели обреден хляб в новия си дом.
Интересното при Тодоровден е преплитането между християнската традиция и по-стари езически представи. Култът към коня и пролетното „събуждане“ на природата вероятно водят началото си от далечното минало, когато хората са зависели изцяло от земята и животните си.
Днес празникът продължава да живее – не само като религиозен ден, но и като колоритна част от българската идентичност. Тодоровден ни напомня, че пролетта идва неусетно – с тропота на копита и с надеждата за ново начало