Защо става винаги така в България – контролни органи и институции се раздвижват, т.е. започват масирани проверки, след като стане сериозен инцидент? Раздвижват се за дни и…после всичко се забравя до следващия инцидент.
Защо тази традиция не могат да изкоренят вече дълги години какви ли не правителства? Днес имам пред вид последните случаи с намушканите от психично болна жена трима мъже в София, както и пострадалите 11 жени, потърсили медицинска помощ в „Пирогов“ след интервенция в козметичен салон.
И от вчера се започна едно дърдорене от всякакъв род специалисти в медиите. Изтъква се недоимъка в психодиспансерите, сякаш за първи път става дума за това, припомня се, че в някои козметични салони „специалистите“ не са баш специалисти, доставят се лекарства от чужбина, за да се справят медиците с козметичния проблем и още, и още. И всичко това се завърта периодично в годините, и за всичко това се говори периодично в годините, и всичко това си остава в крайна сметка… на същото дередже.
Защо ли? Защото виновните институции са като щрауса – заравят си главата в пясъка и… нищо не виждат, нито чуват. Изпълняват си някакви си административни изисквания, попълват си някакви си документи, които дори Бог не знае дали винаги са верни и си взимат височките заплати. В общественото пространство дори се носят слухове, че има служители в тези контролни институции, които си затварят очите заради сложената в джоба такса „спокойствие“…
Но… вината не е само в контролните органи. Защото не е луд тоя дето яде баницата, а онзи, дето му я дава. А кой дава „пухкавата баница“ да я ядат служителите в контролните органи? Разбира се, онези по „върховете“, които ни управляват и най-вече самите ние, българите. Защото сме свикнали да си мълчим, да си траем по-точно и да търсим „връзки“ да уредим себе си. Другите ги кучета яли. Само че тази наша българска история е като онази приказка с магарето, дето рие, а всичко отива на гърба му. Защото действията ни са в кръговрат: докторът ни взема парите и ни лекува „през пръсти“, после отива при хлебаря, а той му дава лош хляб, хлебарят отива при земеделеца, а той му дава некачествено брашно, земеделецът отива при доктора и така нататък.
Та така… Робското ни търпение към нередностите в която и да е област /обикновено гледаме друг да вдигне скандал, друг да потърси правата и да ни реши проблема/ с всеки изминал ден ни съсипва и като хора, и като държава. Само че ние въобще не го разбираме. Всеки вдига рамене и казва: Какво зависи от мен? Всъщност, зависи от всички нас.
Само че, може ли да ми припомните, кога българите са били обединени в нещо?
Каролина Краева