В българската журналистика има имена, които не се вписват лесно в рубрики, длъжности и дати. Те не са просто професионални биографии, а начин на съществуване. Такъв беше Веселин Искърски - роден журналист – смел, с остро перо, боец от първата линия на живота. човек, който не прие журналистиката като занаят, а като съдба; не като кариера, а като дълг.
С кратките си, емоционални и точни информации, а по-късно с критичните кореспонденции, сигнали и проблемни статии, той се опитваше да направи по-добър живота на хората от строителните обекти, промишлените цехове и ферми. Сговорчив и сърдечен, откровен и добронамерен, живя с наивната мисъл, че ще промени света. Помагаше на много онеправдани, вярваше, че все някога правдата ще победи.
Роден на 24 февруари 1933 г. в село Крета, във време сурово и безмилостно към илюзиите, той израства с усещането, че човекът е длъжен да заеме страна. Не завършва журналистика, за да бъде „информиран“, а за да бъде отговорен.
Голямата му житейска и професионална закалка идва в Родопите. Сред миньорите в Мадан, като кореспондент на „Работническо дело“, Искърски се учи да слуша. Да чува не само думите, а тежестта зад тях. Там той разбира, че новината не е събитие, а човешка съдба; че истината често е скрита под слой прах, страх и умора.
Радио София става неговата истинска школа. В годините, когато радиото е институция, а думата – обществена отговорност, Искърски се утвърждава като един от най-оперативните и смели кореспонденти. Врачански окръг, индустриалното сърце на Северозапада, е неговия терен. Химическият комбинат, Целулозно-хартиеният завод, АЕЦ „Козлодуй“ – той е там, където се строи, греши и нередностите се прикриват.
Когато в България започва да се говори за „малката правда“, той я приема не като компромис, а като поле за битка. Започва да изпраща сигнали – кратки, остри, парещи. Думи, които не търсят разрешение. Това го прави неудобен. А в онези години неудобството не се прощава – преместват го.
Вестник „Първа атомна“ в Козлодуй става новата му съдба. Ден след ден, брой след брой, вестникът записва не само срокове и мощности, а лицата на строителите, монтажниците, инженерите. Искърски пише за атомната централа, но мисли за града; пише за реакторите, но се бори за жилищата, детските градини, човешките условия на живот.
Тук той отново влиза в сблъсък – с партийни лидери, с местни управници, с удобните решения. Влиза в съдебни разпри, защото отказва да замълчи. И отново е преместен.
„Отечествен зов“, „Септемврийско дело“ – нови редакции, същата битка. Искърски не умее да бъде тих. Нарича нещата с истинските им имена. Клейми „мръсниците“ – безчестните, зловредните, самодоволните. Плаща цена за това, но не я пазарува – приема я.
След 1989 г., когато свободата уж идва, а истината се оказва още по-уязвима, Искърски прави, може би, най-смелата си стъпка. През 1991 г. издава първия частен вестник във Враца – „Истина“. Малко по-късно – „Зов за истина“. Самото име е програма. Около него се събират журналисти, които вярват, че писаното слово все още може да лекува.
Последните му години минават в защита на онеправданите от мудната и корумпирана съдебна власт. Той не се уморява, не се оплаква, не се предава.
Умира на 5 юни 1995 г. с вярата, че журналистиката е нужна на хората като въздуха и слънцето. Марин Ботунски, тогава заместник-главен редактор на в. „Зов за истина“ пише: „Той беше Гражданин в истинския смисъл на думата, от хората, които не се предават лесно, от хората, които не се щадят, които гледат повече надолу —към човека с проблеми, към ежедневните грижи и хорската суетня в борбата за насъщния. Завиждал съм на гордата му способност да търси и нищи доказателства, свидетелства, цифри, за да се възправя срещу институции, срещу комитети, срещу съдебни решения, срещу всеки опит да се омърсява и злепоставя човека… Той беше човек със свободен дух, който даваше пример как се живее в името на другите, в името на справедливостта“.
Искърски беше дисидент, когато това беше страшно, а не модно. Беше смел, когато смелостта се плащаше. И беше добър, прощаваше, обичаше дори онези, които го предаваха. Вярваше, че и добротата е форма на борба. Не се научи да мълчи. Затова думите му още се чуват.
Той остави светли дири – във вестници, в радиото, в паметта на хората. Но най-вече остави пример: че компромисът със съвестта започва от малкото, а свободата – от отказа да го направиш.
Цветана Евгениева