Случвало ли ви се е да кажете: „Как стана толкова късно?“ след приятна среща, хубав филм или дълъг разговор? А в същото време пет минути чакане на опашка да ви се струват като вечност? Оказва се, че времето не е толкова обективно, колкото сме учили в училище – поне не в нашата глава.
Човешкият мозък няма вътрешен „часовник“, който да тиктака равномерно. Вместо това той измерва времето чрез преживяванията ни. Когато сме ангажирани, развълнувани или щастливи, вниманието ни е насочено навън – към случващото се. Мозъкът не „отбелязва“ всяка секунда и затова, когато се обърнем назад, периодът ни изглежда кратък.
Обратното също е вярно. Когато ни е скучно, сме нервни или чакаме нещо, вниманието ни се обръща навътре. Започваме да следим всяка минута, дори всяка секунда. Така времето се „разтяга“ и сякаш отказва да мръдне напред.
Интересното е, че паметта също играе роля. Периоди, пълни с нови и различни преживявания, в ретроспекция ни изглеждат по-дълги. Затова детството често ни се струва безкрайно – всичко е било за първи път. С възрастта дните стават по-еднакви, а времето започва да „лети“.
Учените са установили и още нещо любопитно: когато сме под стрес, времето може да се държи странно и в двете посоки. В опасни ситуации секундите се усещат като забавен каданс, но след това целият период изглежда кратък. Това е защитен механизъм – мозъкът обработва повече информация за по-кратко време.
Можем ли да „забавим“ времето? Напълно – не. Но можем да го направим по-плътно. Нови преживявания, пътувания, учене на нови умения и дори малки промени в ежедневието създават повече „маркери“ в паметта. А колкото повече спомени – толкова по-богато изглежда времето ни.
В крайна сметка часовникът на стената може да е безпощаден, но този в главата ни е изненадващо гъвкав. И може би това е добра новина – защото означава, че понякога не времето лети, а ние просто живеем добре.
Жени Иванова