Цветана Гайдарджиева беше повече от актриса – тя беше състояние на духа, вдъхновение, което остава и след аплодисментите. За мен тя бе не просто име от врачанската сцена, а жива магия – в живота и в изкуството. По-възрастните врачани още я помнят – винаги усмихната, облечена с изискан вкус, с онези красиви шапки, превърнали се в нейна запазена марка. Високи токчета, изящна осанка, самочувствие и неподражаем стил – тя носеше живота като празник. А младите жени мечтаеха да приличат на нея – не само по фигура, а по сияние, по смях, по любов към света.
Такава беше и на 80 – когато се срещнахме за едно обещано юбилейно интервю. Очите ѝ още светеха, гласът ѝ беше топъл, а присъствието – незабравимо.
Родена на 6 април 1929 г. в гара Самуил, животът ѝ започва като приказка, но скоро преминава през изпитания, достойни за драма. Завършва Американския девически колеж в Ловеч, а едва 20-годишна стъпва на сцената в Разград. Там среща любовта – актьора Иван Гайдарджиев. Но съдбата им не е от леките – в деня на сватбата им милиционери прекъсват щастието им и отвеждат младата булка. Причината – „неблагонадеждно минало“, произход и песни на английски. Следват месеци в лагера в Оброчище и белег, който остава за цял живот. Влиятелен полковник, близък на семейството, се застъпва за нея и след шест месеца я освобождават със страшното клеймо „затворник”. Като излиза от лагера, разбира, че заради нея са уволнили Иван от театъра.
Но любовта им оцелява. И не просто оцелява – превръща се в сила. Двамата тръгват по пътищата на театъра. Заминават за Кюстендил, колкото се може по-далече от страшното “минало”, след това в Пазарджик, Силистра и Толбухин, където се събират с Иван Кондов, Жоржета Чакърова, Климент Денчев, Славчо Пеев, Мариана Аламанчева. Навсякъде носят със себе си талант, упоритост и достойнство. Срещат приятели, съмишленици, сродни души.
Истинският им дом обаче става Враца. От 1967 г. врачанската сцена се превръща в тяхна съдба. Създават семейство, ражда се синът им Теодор, а публиката ги обиква безрезервно. Цветана – Цецка, както я наричат с обич – извайва над сто роли. Със своите артистични превъплъщения като комична и драматична актриса, радва и омагьосва врачанската публика повече от две десетилетия. Смях и сълзи, лекота и дълбочина – тя можеше всичко. Беше баба Гицка, Огюстин, Щефи, Роза – и още десетки лица, които остават в паметта на града.
„С всяка роля усещах все по-силно любовта на публиката, ако щеш обожанието, което получавах, на което се радвах и на сцената, и в града, по улиците, в учрежденията, навсякъде. Бях безкрайно щастлива, удовлетворена, благодарна, душата ми пееше. Всеки човек ме смяташе за приятел, близък, срещах обичта на хората и душата ми пееше”, сподели в интервюто Цецка Гайдарджиева.
Последната й роля на врачанска сцена беше в „Свекърва“ през 1999 г. като гостуваща актриса. Но сцената понякога е жестока. Пенсионират я едва на 57 – в разцвета на таланта ѝ.
И все пак – тя не се предава. „Не ми е в кръвта да се тюхкам и ядосвам дълго време. Разбрах, че няма връщане назад и реших да продължа, пак с театър, с това, което мога най-добре – и аз, и Ваньо. Подготвихме уникален авторски спектакъл „Бабините приказки“. Аз пишех текста, предимно в стихотворна форма, правехме си музиката, сценографията. Идеята за него дойде от внука ни Иван, който все искаше да му разказваме приказки. Читалището ни даде сцената си, подкрепиха ни и много приятели. Подарихме десет прекрасни години от живота си на хиляди деца от Враца и окръга. Много силен спомен от това време е нашият съвместен юбилей под наслов „75 години Иван и 66 години Цветана = 141 години на естрадния подиум“. Беше през 1994 г., изнесохме авторски спектакъл в Двореца на културата в Козлодуй, направихме страхотно шоу!”
Десет години смях, топлина и вълшебство – не на голямата сцена, а в сърцата на хората.
През 2005 г. губи своята най-голяма опора. „Ваньо е моята съдба“ – казва тя. Любов, продължила 56 години – рядка, истинска, незаменима. „Нашата любов е пословична. Много добър съпруг, благ, невероятен човек, с чувство за хумор и с голяма отговорност към семейството и театъра, към приятелите и публиката. Обичаше ме, обожаваше ме, грижеше се за мен като за малко дете”.
За 80-годишнината Цветана Гайдарджиева си пожела да подготви свой моноспектакъл, като лебедова песен! Мечта, достойна за актриса, която никога не слезе от сцената в душата си.
Четири години по-късно, на 18 юли 2013 г., врачани изпратиха към небесния театър своята любима и незабравима актриса.
Но има хора, които не си тръгват. Те остават – в спомените, в историите, в светлината. Цветана Гайдарджиева е такава. Жената с шапките. И с вечната светлина в очите.
Цветана Евгениева