Има хора, които не просто живеят – те светят. Оставят след себе си топлина, която не угасва. Такъв беше Георги Горанов. Невероятен актьор и мъдър човек, с голямо сърце. Спомням си го от журналистическите ми срещи с него, в Клуба на дейците на културата, на сцената на врачанския театър. Жизнерадостен, енергичен, пълен с идеи и инициативи. Човек, който не познаваше дребнавостта, не умееше да се оплаква и никога не изричаше лоша дума. Обичаше хората така, както само големите души умеят – тихо, щедро, безусловно, и правеше добро. Беше човек новатор, основаваше се на традицията и се учеше от по-старите актьори. Казваше, че артистите са като бели гълъби – но всъщност самият той беше от тях.
За Горанов театъра беше целият му живот. Сравняваше го с океан - колкото по-дълбоко се гмуркаш, толкова повече съкровища откриваш и по-богат ставаш. И той се гмуркаше без страх – с душа и сърце. Казваше:“Не зная как е с другите, но аз не мога да живея минута без мисълта за театъра – така кръвно и духовно съм свързан с него...” Беше поет, пишеше стихове, пиеси, сценарии. Страдаше, че няма академично образование, и въпреки че беше много талантлив, това му липсваше.
Роден на 21 март 1934 г. в Криводол, животът го среща рано със загубата. Останал сирак, още дете поема по трудния път на самотата заедно с двамата си братя. Сиропиталища, раздели, чужди места… една крехка душа, принудена да страда, да пораства твърде бързо. Но точно там – сред лишенията – се ражда неговата най-голяма сила: способността да обича и да дава.
Не успява да преодолее самотата в Чепеларе и се наложило да бъде преместен в сиропиталище в София – по- близо до братята му. Тук театърът го намира като спасение. Записва се в курс при Боян Дановски и скоро сцената се превръща в негов дом. Връща се в Криводол и става библиотекар и говорител на местния радиовъзел. Но значителна част от времето си отделя на театралния състав към местното читалище. Първата му роля е през 1952 год. в пиесата на Никола Икономов „Хан Татар“. Тя не е просто дебют, а изблик. Златен медал, признание, аплодисменти – но най-вече усещането, че е намерил себе си.
През есента на същата година е поканен от директора на Врачанския театър Георги Фратев и постъпва като стажант-актьор. Така започва неговият професионален творчески път в театъра - дълъг, вдъхновен, изпълнен с над 120 роли.
От първата пиеса „Любов“ на Орлин Василев и през всички следващи, той не просто играеше – той живееше. Във всяка роля влагаше къс от сърцето си. Срещна и любовта – своята Маргарита – и заедно създадоха свят, в който изкуството и семейството се преплитаха естествено. Дъщеря им Дария пое по неговия път – защото истинските призвания се предават като светлина.
Горанов не беше просто актьор. Беше новатор, човек, който не чака, а прави. Създаде десетки запомнящи се театрални образи в пиесите „Дърветата умират прави“, „По следите на радостта“, „Хоро“, “Вечерта на Иван Гилин”, “Напразни усилия на любовта”, “Варвари”, “Есента на следователя”, “Процесът против богомилите”, “На дъното”. Талантът му се развива все повече под ръководството на режисьорите Леон Даниел, Иван Кондов, Николай Колов, Бина Харалампиева.
Няколко години играе в Родопския театър, докато живее със семейството си в Смолян. Изиграва над 30 роли, става любимец на местната публика и защитава званието „артист“ при проф. Кючуков. Връща се във Враца вече като професионален актьор.
През 1968 г. създава първия камерен театър– с много труд, с помощта на приятели, с вяра. Превръща обикновено пространство на бар „Република“ в читалище „Развитие“, в храм на духа. Директорът на театъра Христо Лъжев драматизира веселия разказ „Аз, ти, той и … телефона“, а Горанов режисира пиесата и играе главната роля. Успехът на следващата постановка „Близък непознат“ от Ал. Шчибор – Рилски, с участието на Георги Горанов и Юлия Ганчева, утвърждава Враца като център на камерните театрални форми в България. Дори получава покана за работа в София, в Народния театър. Отказва. Не от липса на възможности, а от вярност. „Моята мисия е да съм актьор във Враца.“
Подтикван от вечния стремеж към нещо ново, създава работнически младежки театър в профсъюзния дом на културата „Йордан Лютибродски“, където поставя десетки пиеси и естрадно-хумористични програми.
С изключителна настоятелност и упоритост съдейства да се открие във Враца Държавен куклен театър, който също прославя врачанското театрално изкуство по света и най-вече в Япония.
Но най-голямата му роля не беше на сцената. Беше сред децата.
Може би защото сам е познал самотата, той се превръща в опора за стотици млади души. Отдава им време, енергия, сърце. Създава студиа, театри, трупи. Учи ги не просто да играят, а да чувстват. Да вярват. За тях той не беше „другарят Горанов“. Беше „бате Гошо“.
Работейки по системата на Станиславски, през 1969 г. Горанов създава студио „Младежка сцена“ към Окръжния младежки дом. Пише пиесите за младежи „Чисти капки“ и „Непразнуваният бал“. На тяхна основа и по идея на директора на врачанския театър Иван Кондов създава през 1981 г. детско-юношеска формация на студио „Пионер“. Под негово ръководство се раждат спектакли, рецитали, цели поколения артисти. Сцената се изпълва с младежка енергия, с порив, с истина. Те печелят награди, обикалят света, прославят България – но най-важното е, че носят в себе си частица от неговия дух.
През 1984 год. във връзка с отбелязването на 35 години от началото на детското театрално творчество във Враца, 15 години от създаването на студио „Младежка сцена“ и по случай 50-годишния юбилей на Георги Горанов, той е награден с орден „Св. Кирил и Методий“ –златен.
Община Враца дарява къща за дом на театъра и от 1988 год. децата имат свой „Театър Пионер“. Авторските пиеси на Георги Горанов „Пей, Мими“ и „Една фалшива илюзия“ стават любими на детската публика. Той съумява по неповторим начин да възпита своите ученици в любов към театралното изкуство и живота.
Горанов мечтаеше смело – да изведе детския театър на световната сцена. И успя. Международни фестивали, признание, награди. Но зад всички отличия стоеше не амбицията, а любовта. Любов към театъра. Любов към децата. Любов към живота
За тази активна международна творческа дейност и във връзка с откриването на единствения в страната клуб „Юнеско“, театър „Пионер“ е приет за асоцииран член на ЮНЕСКО - организацията на ООН за образование, наука и култура. Горанов е избран за президент на Международното детско театрално движение. Години по-късно Международната организация на самодейните театри го обяви посмъртно за най-добрия детски театрален педагог, а съставът ни получи званието “Деца на света“.
Умира внезапно на 15 май 1993 год. Но остава в ролите си. В спомените, в гласовете на учениците си, в светлината на сцената.
Неговото дело продължи дъщеря му Дария Горанова. Тя осъществи мечтата на своя баща и постави пиесата „Малкият принц“ с участието на внука му Цветан. Автор на музиката към спектакъла е неговият син Робертино Горанов.
Делото му продължава от всички, които някога са били докоснати от него.
Защото човек не се измерва с годините, а със следата, която оставя.
А Георги Горанов остави следа – светла, дълбока и жива.
Цветана Евгениева